Посвещавам го на себе си,
защото едва ли някой друг ще ми го посвети!”.
Авторът

Отказах се повече да стискам клепачи. Отворих широко очи и заразглеждах симетрично разположените шарки на тапета на отсрещната стена. На слабата светлина от нощната лампа евтината хотелска стая ми се стори малко по-луксозна. Не че имаше някакво значение.
Бях дошъл в това затънтено и западащо планинско курортче, не толкова да си почина, а да се усамотя. Идеята ми беше да седна и да напиша най-после новата си книга. Но всъщност, подсъзнателно, ми се искаше да остана сам и да помисля върху живота си. Вече наближавах петдесетте. Чувствах се уморен от живота и изчерпан от постоянната борба за оцеляване. Трудно беше да се балансира между семейните ангажименти и отговорностите на работата, която освен това не беше от най-благодарните.
Отхвърлих завивката и седнах на леглото. Едва сега усетих дъжда, който тихо почукваше по черчевето на отворения прозорец. Станах, дръпнах завесата и се облакътих на перваза. Хладният въздух и няколко заблудили се капки окончателно прогониха съня от очите ми. Навън беше тъмно. Въздухът миришеше на бор и на мокра трева. А тишината! Такава нощна тишина няма никъде другаде освен в планината.
Тъй като дъждът беше започнал да спира, реших, че една нощна разходка по улиците на планинското градче ще успее да замести избягалия сън. Преди да изляза, хвърлих гузен поглед към старомодната си пишеща машина и почти празния лист на нея. Бях успял да напиша само едно единствено изречение, откакто дойдох вчера сутринта.
Мъжът на рецепцията ме изгледа странно, но не каза нищо, когато ме видя да излизам от хотела по това време. Той само погледна озадачено стенния часовник, който сочеше три и нещо.
Хладният въздух ме обгърна още от вратата. От двете страни на улицата се виждаха добре поддържани сгради, чиито собственици предлагаха стаи на почиващите. Излязох на малкия площад, отсреща беше църквата, чиято белота беше обляна от появилата се току-що измежду облаците луна. Минах покрай нея и продължих наслуки. Вече съжалявах, че съм напуснал затоплената стая и меките завивки, но все още не се решавах да се върна.
Вдигнах яката си и зарових по-дълбоко ръце в джобовете си, за да прогоня студа, когато срещу себе си видях постройка, която ми се стори смътно позната. За първи път идвах на това място – нямаше как да познавам сградите. Огледах фасадата и с изненада открих, че това всъщност е хотелът, в който бях отседнал.
Но как… Та аз се движех точно в противоположна посока. Влязох вътре и топлината на фоайето ме обгърна приятелски. Човекът на рецепцията беше задрямал. Минах покрай него на пръсти и се качих в стаята си. Възможно ли беше в тъмното да съм свърнал в някоя друга уличка, която отново да ме доведе до хотела?
Хвърлих якето на един стол и тъкмо се канех да си легна, когато забелязах, че в леглото има човек. Сега оставаше и да съм объркал стаята. Или може би сградата…
Човекът ми се стори странно познат. Пълен, леко оплешивяващ и същия остър нос и добре поддържана черна брада, тип катинарче…
Ами че това бях аз! Човекът се размърда, отвори очи и се взря в тапета отсреща. После рязко скочи в леглото и ококори очи срещу мен. Опитах се да кажа нещо. От устата ми излезе нещо толкова нечленоразделно, че дори и аз не се разбрах. Човекът отсреща не беше в по-различно състояние.
След половин час двамата седяхме на масата и се изучавахме един друг, по-точно аз сядах и изучавах себе си. Много различно е да се погледнеш от страни. Това не е като огледалото, което повтаря собствените ти движения и думи. Тук седиш сам срещу себе си, но не съвсем.
Разговорът нещо не потръгна. Задавах въпроси, но веднага се усещах, че знам вече отговорите им. С него се случваше същото. Та той допреди половин час беше живял собствения ми живот. Нямаше как да знае нещо различно. С изключение на среднощната разходка, естествено. Дори когато ми предложи да излезем и хладният нощен планински въздух да ни отрезви, вече на езика ми бяха същите думи.
Когато излязохме, човекът на входа дълго се пулеше след нас и търкаше очите си. Досмеша ме, но и ми дожаля за него. Вървяхме с вдигнати яки и с ръце в джобовете и мълчахме. От време на време поглеждах до себе си и си мислех, че ей сега ще се окаже, че съм сам и че всичко това е бил само някакъв сън наяве или игра на въображението ми. Но винаги до мен вървеше той, т.е. аз.
И защо ли не бях учуден, когато отново се озовахме пред хотела си, макар да се бяхме движили в противоположна посока. Никак не се изненадах и когато се качихме в стаята ми, и се оказа, че в леглото има още един оплешивяващ дебелак с добре поддържана брадичка-катинарче, който стискаше очите си в опит да заспи…
По-късно тримата седяхме около хотелската маса и си мислехме, че всъщност повече никъде няма да излизаме. Поне не тази нощ. Нямахме намерение да станем цяла дузина. Трима си бяхме предостатъчно в тази малка стая, в която имаше само едно легло.
Тъй като и на тримата вече ни се спеше, решихме да си лягаме на смени в тясното легло и да стискаме за малко очи. И тъкмо теглехме чоп с три кибритени клечки кой да си легне пръв, когато вратата се отвори. В стаята влязоха още трима. Стояхме и се гледахме. Положението ставаше неуправляемо. Няма смисъл да ви казвам, че тримата разказаха почти същата история, която им разказахме и ние. При тази ситуация се отказах да търся каквато и да било логика в това, което се случваше.
Призори най-лошите ми страхове се превърнаха в истина. Вече бяхме цели 12 души. Пълна дузина от досущ еднакви, дебели, оплешивяващи, с черни брадички – тип катинарче и гонещи петдесетака, мъже.
Бяхме насядали навсякъде из стаята. Седяхме и мълчахме. Навън вече се зазоряваше. Отнякъде се чу петел, а заедно с него започнаха да се връщат, един по един, и звуците на малкото планинско градче. И хотелът се съживи. От съседната стая дочухме гласове. Някъде отгоре се хлопаше врата, а от долния етаж долетя звукът на пуснато тоалетно казанче.
Когато първите лъчи на слънцето се промъкнаха през прозореца, нещо започна да случва с нас. Моите събеседници малко по малко ставаха прозрачни. Свършва се с този кошмар, казах си облекчено наум, за да не ме чуят другите, макар да бях сигурен, че всеки от тях си го е помислил.
След малко единият от нас се стопи като мъгла и изчезна. След него изчезна и вторият. Още малко и ще съм отново сам, ще си събера багажа и ще избягам от това проклето място, си казах отново наум и заоглеждах лицата на останалите деветима, колкото да разбера, че и те си мислят същото.
Ето изчезна още един, и още един… Но защо ми става толкава леко, защо са прозрачни ръцете ми? Кой ще ми напише книгата!? Защо точно аз? Нали бях оригиналът? Дали? Защо…
* * *
Тук, от високото, нещата изглеждат по друг начин. Аз и още десет безплътни духове, с които си приличаме като две капки вода, се стелим по тавана на хотелската стая и гледаме как един оплешивяващ дебелак с брадичка-катинарче си лежи в леглото, стиска очи и се опитва да ни забрави. А трябва да става, защото денят вече отива към обяд.
И той наистина стана и седна пред пишещата машина. Намести очилата си и прочете единственото написано изречение на белия лист, което гласеше: “Посвещавам го на себе си, защото едва ли някой друг ще ми го посвети!”.

Много настроение има в написаното. Поздрави!

Още от едно време успяваш да изненадаш читателите си по нестандартен и неочакван начин. Усмивка, Стеф :)