До тогава никога не бях имал куче. И след това също. Но тогава… Случи се през една гореща августовска събота. Бях се запилял из Родопите да търся хлад, тишина и малко самота. Докато вървях по стръмния път от църквата “Успение на Пресвета Богородица” към хотел “Евридика”, където бях отседнал, ми хрумна да хвана отбивката за връх Мечи чал. Много пъти бях минавал покрай този разклон, който поемаше още по-стръмно нагоре, но никога досега не бях се изкушавал да поема натам.
Спрях пред отклонението и се загледах в почти полегатия път с остатъци от някогашен асфалт, който, обаче, ми обещаваше да получа тишината и спокойствието на вековните борови гори. Точно това, което търсех. Като че ли тази мисъл ми даде нови сили и тръгнах нагоре. Склонът беше дори по-стръмен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Не след дълго асфалтът почти изчезна, като само тук-там из едрия чакъл се виждаха самотни парчета настилка, които приличаха на големи сиви кръпки. Пътят се стесни, а високите над двадесет метра борове плътно го завиваха с рошавите си островърхи сенки.
Наближих една недовършена почивна станция, чиито прозорци без стъкла зееха като празни очни кухини на череп, когато срещу мен с ръмжене и яростен лай се понесе Боби. Е, тогава още не знаех, че се казва така. За мен той беше просто едно лошо и злобно псе, което дойде при мен, налая ме подобаващо, изкара ми акъла и ме накара да се чудя какво да правя.
Стоях сащисан, докато кучето се налая и наподскача около мен. Като видя, че нито тръгвам да бягам, нито пък скачам срещу него, песът подви опашка, седна на задните си лапи и ме заразглежда с оплезен език. Явно не ставах нито за враг, нито пък за нещо, което би могъл да преследва.
Откъм станцията изскочи пазачът. От него научих, че песът се казва Боби, на галено Бобчо, че не е лош и не хапе. Човекът се опита да го присламчи с кокалите от обяда си, но кучето изобщо не му обърна внимание. Боби добре знаеше, че освен храната, в портиерната го очаква и въжето, от което само преди час го бяха освободили. Аз също се опитах с думи и с жестове да го накарам да се върне при стопанина си, но всичко бе безрезултатно.
-Е, явно ще си имаш дружинка по пътя – рече пазачът, махна с ръка и се прибра във фургона, където заедно с неколцина негови авери бяха седнали на по бира.
И тъй, тръгнахме през гората с моя четирикрак придружител. Когато седнех на някой пън, той също сядаше до мен като стар боен другар. Зададеше ли се човек отнякъде, започваше да ръмжи и да лае. Пази ме, значи, милият Бобчо! Само дето хората ме отбягваха заради него.
Така стигнахме до един кръстопът навътре в гората. Не знаех със сигурност накъде да поема, пък и бях доста изморен и затова реших да се върна. Бобчо заприпка покорно покрай мен в обратната посока. По едно време се спря до една голяма локва, полочи малко вода от нея, после влезе вътре и се изкъпа, размътвайки калта по дъното. Когато минах покрай станцията, викнах на пазача да си прибере кучето, което му връщах “чисто и неопетнено”, че дори и изкъпано. Да, но новият ми приятел изобщо не искаше да се прибира в станцията. Овълчи се, започна да се зъби и да ръмжи на стопанина си. А на мен не ми оставаше нещо друго, освен да се примиря с компанията му и да продължа пътя към хотела си. Вече се свечеряваше. Единственото ми желание беше да се прибера, да мина под душа и да си легна.
Когато стигнах на двайсетина метра от входа на хотела, Боби спря и започна да лае. Явно усещаше присъствието на много непознати хора в голямата сграда и това определено го притесняваше. Възползвах се от случая, махнах му усмихнато за сбогом и забързано минах през вратата, без да се обръщам. Ще постои, ще постои, пък като огладнее, ще се върне при пазача на недовършената станция, рекох си, докато вземах ключа за стаята от усмихнатото момиче на рецепцията.
Както бях решил, така и направих. Взех един душ, легнах, и докато въртях с дистанционното каналите на телевизора, загризах един пакет солети, които носех със себе си още от града. Нямах сили да се обличам отново и да слизам до ресторанта. А и солетите ми бяха предостатъчни.
Посред нощ се събудих от силен вой точно под прозореца ми. Бобчо! Скочих, отворих вратата и излязох на терасата. Кучето беше седнало на задните си лапи и проточило врат към луната, виеше, та свят да ти се завие. Видях, че и други глави бяха наизскачали по прозорците.
-Вълк, вълк! – разкрещя се истерично някаква жена.
-Да, бе, вълк – отговори й спокоен мъжки глас – виж го само, чистокръвен помияр. От една хотелска тераса полетяха празни бутилки, които се разбиваха на асфалта около Бобчо. Той, обаче, изобщо не трепна от опасността, която го грозеше. Дори поде арията си с още по-голям хъс отпреди.
Хем ми стана мъчно за животинчето, което така бързо се беше привързало за мен, хем ми беше адски неудобно от факта, че до някаква степен и аз носех вина за тази среднощна тревога в хотела. Трябваше ли да бъда по-рязък с това куче. Но при приятелството средно положение няма. Или трябваше да го приема или да замеря с камък нахалния пес. Както, впрочем, биха направили немалко хора в такава ситуация. Ако го бяха направил, нямаше да върви по петите ми, нямаше да ръмжи и лае по хората, които срещах в гората, само от криворазбрано чувство, че трябва да защитава приятеля си. Нищо, че го познавах само от четвърт час. Колко ли са 15 минути за неговите кучешки години?
Ръкомахах и правех знаци от прозореца, но Боби явно бе толкова задълбочен във виенето по луната, че не забелязваше нищо друго. По едно време виенето се превърна в жално квичене. Видях как приятеля ми си тръгва, накуцвайки леко и с подвита опашка.
-Кой каза, че няма да го уцеля, а?! – изкрещя победоносно някой от терасата, откъдето хвърчаха празните бутилки. Очите ми се напълниха с парещи сълзи.
Не можах да мигна до сутринта. Притеснявах се за Бобчо. Надявах се да не е ранен сериозно. Ще му мине като на куче, мислех си. Сигурно се е върнал в недовършената станция по пътя за върха. А портиерът сигурно е видял удареното и му е оказал нужната помощ. Видя ми се добър човек.
Когато слязох в ресторанта за закуска, забелязах, че на всички маси темата беше една и съща. Познайте коя! А един бабаит в дъното държеше бутилка от безалкохолно в ръката си и обясняваше, че с ей такова шише нацелил кучето. Не си заслужавало да хаби патрони за един мръсен помияр.
Зарязах закуската на масата, станах и тръгнах със стиснати зъби към стаята си, макар да ми се щеше да отида до онзи тъпанар и да го тресна с бутилката по тъпата глава. Когато минавах покрай рецепцията, момичето усмихнато ме попита дали днес пак ще правя любимата си разходка из планината. Объркано й обясних, че имам главоболие и че ще си легна да поспя. Поставих на бравата отвън табелката “Не ме безпокойте”, после влязох, заключих и се хвърлих обратно в леглото.
Чудех се какво да предприема. Бях предплатил за две нощувки и смятах на другия ден да се прибера в града. Страх ме беше, че ако само се покажех извън хотелската врата и Боби щеше да докуцука от някъде при мен, да започне лае, да събере хора. А хората щяха веднага да го хванат и закарат в кучкарник. А там щяха да го кастрират и пак да го пуснат. Или не, можеше да се случи нещо още по-лошо. Оня бабаит с бутилките само това и чака. Не исках и да си помисля какво беше способен да направи на бедното животинче.
Не, не трябваше да се показвам от хотела поне до утре сутрин. А тогава щях да викна едно такси направо на рампата на входа на хотела. И после директно на автогарата. Освен това Боби трябваше да забрави за мен. Иначе щеше да продължи да ме търси и да вие под прозорците на хотела. Цял ден се тормозих заради това, което вършех. Седях в лоби-бара и уж четях вестници, а погледа ми сам отскачаше към прозореца, който гледаше на злощастното място, където Боби виеше снощи. Ходех в басейна, проплувах две дължини. На обяд се чувствах вече порядъчно изгладнял, след като бях пропуснал и вечерята и закуската. Отидох в ресторанта, поръчах от обедното меню и се заслушах в разговорите от страничните маси, докато чаках да ми сервират. За щастие темата явно вече беше забравена, от което ми стана малко по-леко. Похапнах стабилно и се прибрах отново в стаята си, видимо поуспокоен. Целия следобед спах, вечерта хапнах в ресторанта и отново се прибрах в стаята си. Зачетох се в някакъв средновековен исторически роман, който бях дръпнал наслуки от лавицата на домашната си библиотека, и пак заспах.
Никак не бях учуден, когато засънувах, че Боби е пак под прозореца и пак вие с пълно гърло към още по-пълната и изцъклена луна. Не бях учуден и от това, че в съня си чувах пък звука на разбитите в асфалта празни бутилки, виковете на хората от терасите и крясъците на кръвожадния бабаит.
И тогава проехтяха изстрелите. Няколко поредни, мощни, безжалостни и непропускащи целта куршума изсвириха към Боби.
Скочих в леглото и чух как ехото на околните върхове повтаря звука на изстрелите. Това не е било сън! Бобчо! Скочих към терасата. И изтръпнах. В дрезгавия мрак луната осветяваше тъмна безжизнена купчина, просната на асфалта.
Облякох се набързо, изхвърчах от стаята си, изскочих от хотела, и се понесох към онова място на паркинга, където лежеше Боби. Наведох се и го погалих по отпуснатата главица. Кожата му беше още топла, а изцъклената зеница на едното му око отразяваше огромната кървава луна.
Очите ми се замъглиха и заплаках тихо. Усетих някаква внимателна и нежна ръка на рамото си. Обърнах леко глава, за да не се видят сълзите ми. С периферията на зрението си разпознах момичето от рецепцията.
-Но това е Бобчо от почивната станция! – възкликна тя и коленичи до трупа на животното.
-Изверги! – добави момичето с изкривен от гняв глас и се обърна към мен. – Познавахте ли Бобчо?
-Не, за първи път го виждам! –изрекох едва чуто, криейки в мрака мокрите си очи. Веднага съжалих за лъжата, но вече беше твърде късно.
Станах и бързо се отдалечих, без да се поглеждам назад. Бях изпълнен с гняв... и безсилие.
