Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.09.2010 20:17 - Пред прага на храма
Автор: stefanbonev Категория: Изкуство   
Прочетен: 2108 Коментари: 3 Гласове:
2

Последна промяна: 05.09.2010 09:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
             Слънцето валеше през прозореца на коси прашни струи, които заливаха иконата на Богородица. Църквата беше пуста този делничен ден. Звуците от множеството на Великден и Цветница отдавна се бяха слегнали върху  старата мозайка и попили в бездънните пукнатини на времето.

Отец Благой беше сам в храма. Седеше на един от страничните столове и гледаше замислено през прозореца. Слънчевите лъчи все още не бяха стигнали до очите му, а само си играеха в извивките на потъмнения с годините златен кръст, който висеше на гърдите на свещеника и пращаше весели зайчета, танцуващи върху избелелите стенописи на църквата.

            Свещеникът вече наближаваше осемдесетте и целият му живот беше преминал между стените на тази малка квартална църква. Колко кръщенки беше извършил под този купол, колко млади се бяха врекли във вечна вярност пред тези икони, но и колко ридания бяха стягали сърцето и душата му при последно сбогом с негови съседи. Колко ли свещи са горели тук за здраве, щастие, късмет или пък за упокой на душите.

Пред очите му бяха преминали най-радостните и най-тъжните моменти на всеки един от хората, живеещи в квартала. Свещеникът се радваше и тъжеше заедно с тях. Затова го и обичаха. Уважаваха го не толкова заради сана, колкото заради човещината и разбирането, които проявяваше.

Отец Благой познаваше билките, които сам береше извън града. С тях цереше болежките на хората, ако бяха телесни. А за духовните им болки винаги намираше добра дума и мъдър съвет. В замяна му предлагаха пари, яйца, някое пиле, шишета с ракия и вино. Той ги взимаше с благодарности и благословия и изчакваше хората да си тръгнат. После излизаше навън и оставяше даровете до задната порта на църквата, откъдето клошарите по-късно ги прибираха. И така попадат точно при тези, които най-много се нуждаят от тях, усмихваше се старият свещеник, докато тайничко наблюдаваше през прозореца как опърпаните и мръсни, но все още горди хора, прибираха даровете.

Смяташе, че Бог го е пратил тук с мисия да се грижи за хората в енорията си и не намираше за редно да взема нещо от тях. Освен това, за разлика от много други свещеници, той смяташе, че не е възможно да се грижи за душите на миряните, без да им помогне и в трудностите, пред които ги изправя битието. А пък колко пари беше дал на заем, изобщо не смяташе. После кой ги върнал, кой – не…

Тежка кашлица раздра гърдите на възрастния свещеник и слънчевите зайчета, които правеше кръстът, се разбягаха тревожно по стената на храма. От доста време насам отец Благой не се чувстваше добре. Нямаше вече сили за каквото и да било. Едвам свършваше службите си и гледаше да поседне някъде. Задъхваше се и от най-простото усилие. Отначало отдаваше това на годините и умората, но когато нещата станаха по-тежки, се замисли. Опита с билки. Правеше си познатите смески и отвари, които бяха вдигнали на крака сума ти народ. Но на него не помогнаха кой знае колко. Беше се стопил на половина. Като се погледнеше в огледалото в пристройката с магерницата, където живееше, виждаше един смален човек с пожълтяло издължено лице. Заприличал съм на светец, подхвърляше сам на себе си шеговито свещеникът. Но усмивката му, отразена от огледалото, беше тъжна и измъчена. 

От около месец се появи и тази проклета кашлица. Като го почнеше, нямаше спиране. Чак му причерняваше пред очите. А когато престанеше да кашля, черни кръгове се виеха ред очите му и нямаше сила да помръдне поне половин час.

Загрижени съседи напразно го караха да отиде при личния си лекар. Той смирено им отговаряше, че просто му е дошло времето. Беше решил за себе си, че вече е изживял жизнения си път, и че е време да се представи, там горе. Смяташе, че с болестта му е даден знак, че скоро ще си отиде от този свят и че е крайно време да сложи ред в нещата си за дългия път, който го чакаше.

Затова и когато две от жените, на които беше помагал неведнъж през годините, доведоха на крака личния му лекар, той не разреши да го прегледа. Дори и не погледна рецептата, която му остави.

Колкото напредваше заболяването на отец Благой, толкова по-рядко идваха и хората, които смяташе за най-близки. Някои бяха решили да не го безпокоят, други смятаха, че щом е решил да си ходи от тоя свят, не могат да го спрат. А трети просто се плашеха от вида му на смъртник. Липсата на хората от една страна натъжаваше отец Благой, но от друга – беше доволен, защото не искаше да го запомнят такъв – изпит, блед и безсилен.

Кашлицата отново подхвана свещеника. Стресна се, когато погледна кърпичката, с която обърса посинелите си устни. Беше почервеняла. Старческите гърди на отец Благой се тресяха, свистяха и свиреха, а слънчевият лъч, който вече се беше изкатерил върху лицето му, осветяваше призрачната му и почти прозрачна кожа. Хриповете ставаха все по-силни. Черни петна се гонеха пред очите на свещеника, и той ги затвори. А писъкът  в ушите му ставаше все по-силен и по-силен.

Но това вече не беше точно оня писък, който му се появяваше преди. По-различно беше. Някак по-мелодично и пълнозвучно. Беше като хор. Като божествен ангелски хор, който звучеше все по-мощно и заглушаваше кашлицата му. Отец Благой започна да я чува все по-слабо и отдалечено. Сякаш някой друг кашляше и се тресеше там на стола в празния храм. Почувства се олекнал и по-здрав, а ангелският хор продължаваше да напява божествени псалми в ушите му.

Отец Благой отвори очи и тогава я видя отново.  Светлината. Лъчът, който влизаше през прозореца и си играеше с прашинките във въздуха, се беше изкачил нагоре и попадаше право в очите му. Явно слънцето вече залязва, помисли си отчето. Колко ли дълго се беше заседял? Крайно време беше да стане и да излезе. Имаше работа за вършене в двора на църквата. Силно му се прииска да види слънцето. Той се надигна от стола и тръгна към вратата на храма. Чувстваше се невероятно леко. Когато отвори старата врата на църквата, остана изумен от това, което видя.

Навън нямаше никакво слънце. Тежки черни облаци се бяха струпали на небето и дъждеше като из ведро, а минувачите бързаха в различни посоки, разпънали разноцветни чадъри. Момче и момиче, хванати за ръце, притичаха със смях между капките, подслониха под голямото дърво в двора на църквата, и се зацелуваха страстно.

Преди да излезе от храма, отец Благой се обърна, за да се прекръсти и остана още по-изумен от преди. Лъчът слънчева светлина продължаваше да струи през прозореца и да си играе безгрижно с прашинките. Старият свещеник отново се обърна – навън продължаваше да вали като из ведро и само светкавиците оживяваха за кратки моменти притъмнялото небе. Той пък се обърна към църквата и проследи с поглед лъча, който идваше от прозореца. И тогава видя себе си – седнал на един от страничните столове, неподвижен и с клюмнала на гърдите глава. А слънчевите зайчета, отразени от кръста му, бяха спрели безгрижния си танц в нозете на Спасителя.

Отец Благой най-после се прекръсти. А той все още стоеше на прага…



Тагове:   Прага,


Гласувай:
2
0


Вълнообразно


1. yotovava - Така
04.09.2010 20:39
красиво е при теб!
Поздрави
Валя
цитирай
2. befana - Авторе, как намираш думите? Всичко ...
05.09.2010 08:16
Авторе, как намираш думите? Всичко оживява пред очите ми, докато чета. Красиво е, да.
цитирай
3. yotovava - При него думите
09.09.2010 13:44
befana написа:
Авторе, как намираш думите? Всичко оживява пред очите ми, докато чета. Красиво е, да.



идват така леко и естествено, а ситуациите са винаги внезапни и разтърсващи.
Ако не те мързи, качи от по-ранните си разкази.

Валя
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: stefanbonev
Категория: Изкуство
Прочетен: 131259
Постинги: 31
Коментари: 121
Гласове: 275
Архив
Календар
«  Юли, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031